В края на работния ми ден търсех нещо в интернет, поезия или мисъл, която да ме зареди положително...
    Неволно или пък не обърнах глава към вратата на кабинета си и видях, че тя е  открехната, а две уплашени детски очи ме наблюдават.
    Усмихнах се и едно крехко и мило момиченце застана на прага. Пак й се усмихнах и тя влезе уплашена и любопитна...
   Разгледа с очи стаята и после добави " Къде е мама" разбрах, че се е изгубила и я попитах сама ли е дошла в сградата и тя поклати утвърдително глава.
   Поговорихме си малко и тя разказа, че са били в отсрещния магазин за дрехи и изведнъж  се е оказала сама и  тръгнала да търси майка си.
   Погледнах през прозореца да видя дали няма някоя жена, която се оглежда и търси детето си, но не видях такава..
  " Ще намерим майка ти, не се притеснявай" .
   Влязохме в магазина и попитах продавачката дали някоя жена не е търсила дете си.           
    Продавачката отговори, че една майка била много уплашена и се качила нагоре по другите етажи да търси момиченцето си.
   Показах й момиченцето, а то продължаваше да гледа уплашено.
   Продавачката се обади на охраната на магазине и не след дълго  намериха жената, която се втурна към детето и първо го разцелува, а след това започна да му се кара.
  " Не му се карайте и без това е толкова изплашено" и казах.." Имате прекрасно дете, трябва да сте щастлива"...
  Тръгнах си, а не след дълго детето ме догони, хвана ме за ръка и ми подаде един детски бонбон завит в хартия...
  "Благодаря ти -казах на момичето, но нямаше нужда да ми даваш твоя бонбон. Трябваше сама да си го изядеш"
  Нямаше и следа от уплашеното дете, момиченцето започна да се смее със звънлив глас.
  " Този бонбон е специален -ми каза тя.- Давам го само на моите кукли."
  " Но аз не съм кукла"- и отговорих.
  Момиченцето продължи да се смее и си тръгна тичешком...
  Погледах след него..., когато стигна до майка си, то ме погледна и  започна вика:
 " Ти си една голяма кукла" - и продължи да се смее....
  

"детето е дете, игра - играта"